Коледен театрален преглед — сурово, дискурсивно изследване на британската еврейска идентичност
Има доста пиеси, които сплотяват нефункциониращи фамилии, с цел да решат проблемите си, доста от тях се развиват по Коледа, както и пиеси, които изследват еврейството. Но малко на брой съчетават всички тези детайли и ги извършват с толкоз сурово възприятие като тази второкурсническа пиеса на Сам Грабинър.
Неговата първа пиеса, спечелилата премията Оливие Момчета на ръба на сълзите, се развива в социална тоалетна. Този е в един тип индустриално задкулисие в Лондон, в този момент е парцел, нает от аставник. Тамара и брат Ноа съвсем не честват Коледа — въпреки всичко са евреи — само че когато татко им Елиът се появява и другар от детството, Арън, който се реалокира в Тел Авив, стартира да се превзема някакво празнично възприятие.
То се състои най-вече от герои, които се редуват да изнасят буйни идеологически речи, до момента в който гълтам китайска храна за у дома. Напереният Арън на Джейкъб Форчън-Лойд романтизира Израел – „ животът е доста по-голям там “ – до момента в който намръщената Тамара на Бел Поули го подлага на критика. Ноа (все по-закъсалия Самуел Бленкин) има другарка, която не е еврейка (Кали Кук), до момента в който постоянно отличният Найджъл Линдзи играе глупавия баща Елиът.
Счупените таванни панели и счупените подови плочки придават общо чувство за нечистотия на детайлния фон на Мириам Бютер. Огромен железен радиатор виси злокобно от тавана и оживява с дрънчене, когато пожелае. Добавете към това съвършения звуков дизайн на Макс Папенхайм, който наслоява бръмчене върху бръмчене – ледник, флуоресцентни лампи, оня радиатор – с понякога апокалиптичните гърмежи на северната линия, минаваща под краката ви, и потискащото чувство за промишлен не толкоз изискан е приключено.
В тази конюнктура в мазето – не съвсем дом, само че най-хубавото, което Тамара и Ноа могат да си разрешат – можете да прочетете междинното на всички тези герои, както и на тяхното схващане за юдаизма също. Една остаряла фабрика не е място, където могат да се открият. Когато Тамара допуска, че „ това е вяра не на мястото, а на времето “ в една от многото пламенни речи, които акцентират разногласията, вие виждате това семейство, и по-специално Тамара и Ной, като личната им диаспора в миниатюра.
С изострянето на борбите спорът в Газа, който остава толкоз усърдно неизречен – „ Видяхте ли новините? “ героите споделят и ние сме оставени да гадаем защо може да се отнасят - най-сетне се преглежда непосредствено. Откога се трансформира в избор сред ликвидиране или ликвидиране, вика Тамара? „ Наше е! “ Елиът крещи, още веднъж и още веднъж. Но те са семейство и по този начин, колкото и да са натъртени и надълбоко раздрани, те най-често намират метод да се отдръпват в положението си на неспокойна обвързаност.
Режисьорът Джеймс Макдоналд вдъхва живот на една сложна пиеса, запазвайки странностите на сюжета – мъртва лисица, необикновено погубен с камъни съквартирант – само че позволявайки на речите да текат гладко и яростно, с фините ръбове сред закачките и свирепост, която единствено фамилиите могат да реализират.
Това, което Grabiner прави в действителност добре, е да сътвори група от хора, които са в спор със света, още повече един с различен и най-много със самите себе си. Всеки държи своето еврейство - своята история, своето място, своите истории и ритуали - изцяло друго и всеки от тях се пробва да съпостави личните си вярвания с голямата английска еврейска еднаквост.
Твърде постоянно това е игра на огромни речи и огромни откровения, които изместват темпото, характеризирането и структурата на второстепенни позиции. Но това е необикновено мъдро, което гледа на света с възприятие на безпокойствие и вижда същото, поглеждайки обратно.
★★★★☆
До 8 януари
